И тази година участвах в Национална конференция “Насърчаване на четенето”, организирана от Център за развитие на човешките ресурси (ЦРЧР). Реших да ви прочета есето, което ми спечели покана, за да се вдъхновите и вие да участвате догодина.
Препис на епизода
Вие сте с Литературен Калейдоскоп, аз съм вашия водещ Борислав Николов. Днес ще ви прочета есето, което ми спечели място в конференцията за насърчаване на четенето.
В България вече 12 години се провежда национална конференция “Насърчаване на четенето”, която събира учители, библиотекари, читалищни дейци, писатели и всякакви хора, които са свързани с книгите и четенето на едно място, за да споделят опита си, да обменят идеи и да се вдъхновяват взаимно.
За да бъде одобрен за участие, човек трябва да кандидатства с описание на вече осъществен проект или есе по темата, която е различна всяка година. Тази година темата беше “Хармонията писано слово – рисунка”. Ако искате да научите повече за конференцията и за това кой я организира, може да гледате епизод 6 на този подкаст – интервю с Милена Караангова.
В този епизод ще ви прочета есето, с което аз кандидатствах за тазгодишната конференция. Препоръчвам ви да се включите в следващите ѝ издания, защото да прекараш няколко дни в компанията на хора, които споделят твоята любов към писаното слово е несравнимо и доста рядко особено за хора от по-малки населени места, където може би няма читателски клубове или други структури, които да събират четящите хора на едно място.
И така, да преминем към есето.
Мама, татко и моите мечти
Беше тиха лятна вечер, почти полунощ, и докато шофирах по криволичещите пътища на Добруджа, хладният въздух, който се процеждаше през прозореца, улови мислите ми и ги пренесе назад във времето, в момчешката възраст на седемнадесетата ми година, когато правех първите си стъпки като автор, но все още притежавах всички типични за тийнейджърите качества като бунтарски дух и стремеж към независимост. С майка ми бяхме в Хасково за церемонията по награждаването на писателски конкурс, за който доста наивно бяхме изпратили дебютния ми роман. Поглеждайки назад, виждам, че не е имало никакъв шанс, но по онова време сигурно съм имал надежди да спечеля. Това, което си спомням най-ярко — и което ме посети в колата след всичките тези години — е убедеността на майка ми в качествата на книгата и увереността ѝ, че и журито ще ги признае. Тя вярваше, че заслужавам да спечеля, и се разочарова, когато не се случи. След известно време разбрах, че тя вярва в книгата ми повече, отколкото аз някога съм вярвал.
Първоначално започнах да пиша черновата, когато бях на дванадесет, и ми отне три години окуражителни думи от майка ми, за да я завърша. Когато го направих, пак тя ми предложи да нарисувам илюстрации към нея; тя е учителка и знае какви книги обичат да четат децата. Беше съвсем логично да ги нарисувам, защото по това време посещавах художествено училище. Минаха месеци, докато се мъчех да намеря мотивация, и единствено постоянните напомняния на майка ми за това “колко хубаво би било” ме накараха най-накрая да приложа молив към хартията. И наистина беше хубаво. И до днес се чувствам горд и щастлив, че успях да съчетая двете си страсти — писането и рисуването — и да споделя резултата от тяхната симбиоза със света. Сега, когато споменавам пред хората, че съм написал книга, звучи така, сякаш цялата заслуга е моя, но в действителност нямаше да постигна тази цел без подкрепата на родителите ми.
Когато седнах да пиша това есе, се опитах да определя откъде започва историята ми като писател. Дали беше на конкурсите за книги, когато майка ми разказваше на всеки, който я слушаше, каква страхотна работа съм свършил, или беше една година по-рано, когато баща ми също се включи в каузата и осъществи мечтата на сина си за публикуван роман? А може би всичко започна, когато бях на дванадесет години и написах първия ред? Едното ме водеше към друго и аз бързо разбрах, че ще трябва да се върна много по-назад, ако искам да разкажа тази история от самото начало.
Родителите ми не се събудиха, когато бях на петнайсет, и едва тогава да решат да ме подкрепят. Те го правеха през целия ми живот и аз успях да напиша и издам книга, само защото бяха прочели първата ми чернова и се възхищаваха от нея; само защото ме водеха на уроци по танци и аплодираха изпълненията ми; само защото бяха инвестирали в художественото ми образование и идваха на изложбите ми в галерията; само защото изслушваха новите ми идеи и ми казваха, че мога да осъществя всичките.
Благодарение на тяхната безрезервна подкрепа успях да се развия като личност и като творец. Те ми дадоха свобода да изследвам и в крайна сметка всичките ми интереси се преплетоха. Когато на 26 години започнах да тренирам джудо, някогашните уроци по танци се оказаха ценна подготовка. Когато се заех с книгата си, съзнателно подхранваната от родителите ми любов към четенето и рисуването се съчетаха и резултатът беше по- добър от този, който би бил само с думи или илюстрации. Текстът поставяше основата, а илюстрациите я надграждаха, като по този начин създаваха хармония между двете и много по-приятно преживяване за младата аудитория.
Но по-важно за мен от книгата като продукт и по-величествено от обединяването на думите и изображенията е обединяването на всички мои части — читателят, който се превръща в писател, детето, обичащо да рисува, което се превръща в илюстратор — и хармонията, която идва от това, че съм многоизмерен творец; способността да изразявам себе си; увереността, че мога да постигна целите си; вътрешното спокойствие, че родителите ми вярват в мен, и силата, която идва от това, когато аз не вярвам.
И така, това е историята за желанието ми да стана писател още от дванадесетгодишна възраст и как на бял свят се появи книга с моето име на корицата като автор и илюстратор, което все още щеше да бъде само мечта, ако не бяха насърчението и подкрепата на родителите ми.
Ще се радвам да чуя какво мислите. Оставете коментар и споделете дали бихте искали да се включите в следващо издание на конференцията.
Това беше епизод 8 на Литерературен Калейдоскоп, записан в град Добрич. Аз съм Борислав Николов. До нови срещи!
Мама, татко и моите мечти — пътят към Национална конференция “Насърчаване на четенето” 2023 (ЛК8)