Какво бихте направили, ако знаехте, че днес е последният ви ден?
Пролог: Водещият Борислав Николов получава обаждане от Отряда на смъртта. (4 минути)
Акт 1: Борислав разказва за своите неосъществени мечти и амбиции и за впечатленията си от книгата на Адам Силвера „Накрая и двамата умират“. (6 минути)
Акт 2: Болката от това да загубиш близък и вярванията на предците ни за смъртта + една песен. (9 минути)
Акт 3: Как баба Жани продължава да вдъхновява и да оказва влияние дълго след нейната смърт. (5 минути)
Препис на епизода е наличен на literaturenkaleidoskop.com
По време на разкопките в Помпей в началото на 19 век е открит скелет на войник в пълна броня. Романтичните историци от периода приемат, че той е останал лоялен на поста си, докато всички останали жители на Помпей са бягали от изригването на вулкана Везувий през 79 г. сл. н. е. Пойнтър е нарисувал нощна сцена с часовия, стоящ на входа, остро и театрално осветен от блясъка на изригването, в което той се взира с безразлична загриженост. За разлика от него, други отчаяно се борят да избягат от нахлуващите пламъци. (Google Arts & Culture)
Препис на епизода
Представете си, че живеем в свят, в който знаете кога ще умрете. Но не с точност и не твърде отрано. Да кажем, че се появява една нова институция наречена “Отряд на смъртта”. Основната функция на този отряд е да се обади малко след полунощ на всички хора, които ще умрат в следващите 24 часа. С обаждането си ви събуждат или пък прекъсват партито на което сте и ви поднасят тъжната вест. Как ще приемете новината, ако вие сте този, на когото се обадят? Къде ще отидете и какво ще направите в малкото ви оставащото време? Кого ще искате да срещнете за последно и с кого да си вземете сбогом? Ще има ли нещо специално, което да искате да споделите преди да ви бъде отнета тази възможност?
Часът е 22 минути след полунощ. Вкъщи е тихо, всички спят.
[Телефонен звън]
По мелодията става ясно, че се обажда Отрядът на смъртта. И без да вдигам вече знам, че съм обречен, това е началото на моя край. В следващите 24 часа ще умра.
Решавам да не им вдигна и звъненето спира. Но отрядът звъни по три пъти.
[телефонен звън]
И да им вдигна, няма да ми кажат кога точно през деня ще умра – дали след 20 минути или след 20 часа. Няма да ми кажат и как – дали ще катастрофирам или ще стана жертва на сериен убиец. Ако им вярваме, и те нямат тази информация. Пак затвориха.
[телефонен звън]
Последен, трети опит.
Ало?
“Здравейте, обаждам се от Отряда на смъртта. Казвам се Андреа. Вие ли сте Борислав?”
Да, аз съм.
“Борислав, със съжаление ви информирам, че в рамките на следващите двайсет и четири часа ще срещнете ненавременната си смърт. И макар да не можем да направим нищо, за да предотвратим съдбата ви, то поне имате шанс да изживеете пълноценно последните си часове.”
Какво бихте направили вие в тази ситуация? Как бихте се почувствали? Възможните реакции са толкова, колкото са и хората по земята и точно с тези въпроси се занимава книгата на Адам Силвера със заглавие “Накрая и двамата умират”.
Вие сте с Литературен Калейдоскоп. Аз съм Борислав Николов. В този епизод ще си говорим за смъртта и какво да правим, ако днес ни е писано да умрем.
-
Когато се замисля за възможността този ден да ми е последния, през ума ми пресвяткват образите на всички неща, които съм планирал да направя, но още не съм. Така и не достигнах перфектната физическа форма с изваяни мускули. Още не съм довършил детската книжка, която пиша, да не говорим за илюстрациите, които искам да нарисувам за нея. Не съм спечелил престижни награди и не съм оставил следа в професионален план. Бога ми, та точно в този момент аз съм безработен! Не съм създал семейство, нямам и деца.
Когато се замисля за възможността този ден да ми е последния, първо се тревожа. После се ядосвам на себе си и на света. Мисля как да направя така, че да сбъдна всичките си мечти в следващите няколко часа.
Когато се замисля за възможността този ден да ми е последния, започвам да успокоявам сам себе си. Да си казвам, че макар и за кратко пак съм поживял. И то повече, отколкото много други. Аз все пак имах възможност да уча в Лондон например и да обиколя света като стюард. Да, не създадох собствено семейство, но това, в което съм роден е прекрасно. Нямам собствени деца, но си имам племенница, на която съм и кръстник. Все ще има какво да кажат за мен.
И все пак… Не искам да умра. Още не. Поживял съм си хубаво, но още по-хубаво може да стане. Искам да разгърна потенциала си и да осъществя Божествения план за моя живот, да спечеля играта на живота и да достигна заветния квадрат с ъгли от перфектно здраве, перфектна любов, перфектна себереализация и перфектно богатство. Но това съм аз, а какво мислят Матео и Руфъс, главните герои от книгата на Адам Силвера?
-
Книгата “Накрая и двамата умират” не е подходяща за лица под 16 години. Поне така пише на корицата. Реално погледнато, като изключим факта, че се разказва за ненавременната смърт на две момчета, книгата не съдържа нещо, което да е неподходящо за тийнейджър на 13 или 14 години, който живее в българската реалност, и който си има тикток акаунт.
Чете се точно като юношеска литература. Действието се развива бързо. Чувствата и емоциите на героите са лесно разбираеми. Няма нужда да правиш паузи, за да осмислиш какво си прочел или още по-малко да препрочиташ някоя част.
Основните теми за пълноценно изживяния живот и за смъртта са добре представени и из текста има пръснати не едно и две изречения, които могат да съществуват като самостоятелни цитати и да събират харесвания във Фейсбук и Инстаграм.
“Ако го изживеем правилно, и един ден е достатъчен.” страница 188.
За млад читател, който не е мислил на дълго и на широко за смъртта (група, в която включвам и себе си) текста предлага една стабилна първа крачка в тази посока. Не, “първа крачка” предполага последваща втора, а аз не искам да намеквам, че тази книга ще те депресира толкова, че да мислиш постоянно и само за неизбежния край. Всъщност, за себе си открих, че е точно обратното.
-
Нещо, което не ми допадна в книгата бяха многото различни гледни точки, от които се разказва. Започваме с главните герои Матео и Руфъс, които говорят в първо лице и се редуват в отделните глави. Дотук добре. Но после има кратки откъси разказани в трето лице и посветени на Кендрик, Пек, Емили, Тего, Лидия, Дилайла, Вин, Диърдри, Деймиън, Хауи, Далма, Виктор и Аманда.
В един момент стана ясно, че всички тези герои са свързани по един или друг начин, но преди да го осъзная, ме дразнеше това, че нови и нови хора се явяваха да прекъснат главното действие.
Въпреки тези малки недостатъци, препоръчвам книгата, ако искате нещо лесно за четене. Дори и това, че на моменти не бях съгласен с някои от действията на героите, не ми вгорчи преживяването. Самият факт, че съм тук и записвам подкаст, вдъхновен от книгата е най-красноречив.
Може да звучи като преувеличение, но мисля, че оценявам живота малко повече след прочита на тази книга. Днес, докато се разхождах с кучето ми, имах чувството, че за първи път истински оценявам цветовете на зелената пшеница и кафявата угар. Толкова бяха топли и наситени!
“Накрая и двамата умират” не е депресарска книга, поне не за мен. Тя е книга, която да те вдъхнови да живееш, да излезеш на разходка. Книга, която да те накара да изкараш старото колело от мазата. Да избършеш праха от водните боички и да отделиш време за себе си и за нещата, които те правят щастлив.
След кратка пауза ще продължим с една от най-мрачните песни, които знам от мака ми. От сега предупреждавам, че не съм певец, но веднъж живеем и ако това беше последният ми ден, щях да пея с цяло гърло. Но преди това:
-
Ако “Литературен Калейдоскоп” ви харесва, оценете го с 5 звезди в Apple Podcasts, Spotify или там където слушате. Това помага на повече хора да открият подкаста, а мен ме обнадеждава и ми показва, че има причина да продължавам. да го записвам.
Благодаря!
-
“Всеки решава дали животът му е бил пълноценен според собствените си стандарти.” – страница 189
Въпреки страха от неизвестното, нещо в мен нашепва и ме кара да си мисля, че бих приел собствената си смърт по-лесно от тази на близките ми. В крайна сметка не се изисква нищо от теб, за да умреш, особено ако има Божествена сила, която твърдо е решила да впише името ти в черния списък. Дори краят да е болезнен, ще мине и – поне се надяваме – това което следва ще ти донесе мир и спокойствие.
Но, ако загубиш този, когото обичаш, а ти останеш, не само, че болката ти е почти гарантирана, но и няма как да си пасивен. Светът продължава да се върти и някой трябва да се обади на погребална агенция. Някой трябва да съобщава новината отново и отново на близки и познати. Трябва да се преглеждат документи и да се взимат решения. Някой… трябва да продължи да живее.
Помня когато баба ми по майчина линия почина. Баба Жани, на кратко от Божанка. Бях на 7 години и не осъзнавах точно какво се случва. Това, което помня е колко тъжна беше мама, но и там детайлите ми се губят. Минаха години преди да се замисля, че и аз ще премина през същото.
В мен има две противоположни сили – едната, която винаги досега е надделявала предпочита да не се говори за тези неща, а другата незнайно защо иска, настоява да ги изрека на глас и да назова “тези неща” с думи. Ето ги и тях: не ми се умира, но още по-малко ми се живее без мама и без тати, и без всички хора, които обичам.
Има една песен, която майка ми ме научи. В тази песен се пее за печал, но аз все още успявам да я изпея, с лекотата на човек, който не помни сърцеразбиващата болка от това да изгубиш близък. Как майка ми успява да я изпее без да се разплаче обаче, не знам.
[пее]
“1. И ако някой ден животът свърши /
и ме положат във ковчег /2
Пр. Кажи ще дойдеш ли любима
на моя грооб така студен
Кажи ще дойдеш л любима
на жертвата на любовта
2. За тебе няма вече слънце /
за тебе рози не цъфтят /2
Пр. За тебе славеят не пей /
за тебе любовта не грей /2
3. Претръпват устни пребледнели /
и камък в гърлото тежи /2
Пр. Защо жестока е съдбата /
защо така ни раздели / 2
4. Целувай букви вместно устни /
прегръщай кръста вместо мен /2
Пр. Кажи ще дойдеш ли любима
на моя гроб така студен
Кажи ще дойдеш ли любима
на жертвата на любовта.”
Да, доста тежичко, знам. Но не всички мислят за смъртта като за нещо тъжно. Нашите предци например.
-
Толкова е необичайно, че още го помня – нещо, което учителката ми по история каза преди повече от 15 години. Траките плачели когато някой се ражда и се радвали, когато почине. Защото вярвали, че житейският път на земята е изпълнен с болка и изпитания, каквито няма на небето.
Когато погребвали някой цар заедно с него са се жертвали или са били жертвани и готвач, виночерпец, вестител, кочияш, поне една от жените му, коне и още други. Една година след погребението извършвали още един ритуал, в който 50 от най-преданите поданици на царя, които той избрал лично още приживе, също го последвали в отвъдното.
Херодот пише следното: “А пък траките‚ правят следното: Всеки един има много жени‚ а когато някой умре‚ между жените му настъпва голям спор‚ а сред близките му – усилен размисъл по въпроса коя от тях е била най-обичана от мъжа им. Тази‚ която има честта да бъде избрана‚ се посреща с възхвали и от мъже‚ и от жени. След това бива посичана на гроба от най-близкия си роднина и после погребвана заедно с мъжа си. А останалите жени приемат случилото се за голямо нещастие‚ тъй като това за тях е най-голям позор.“
Изглежда една част от траките са смятали, че смъртта е само запетайка, а не точка. Представяли са си отвъдния свят като сходен на земния, а границата между двата много тънка. Помпоний Мела, считан за най-ранния римски географ, пише по този въпрос. Ако има мъж, който да иска да се ожени за една от вдовиците на мъртвеца, то той трябва да отиде на кладата на починалия съпруг, да занесе оръжия и богатства и неколкократно да заяви, че е готов или да се споразумее с духа му или да се бие с него.
Всичко това свидетелства за едно различно разбиране за това как е устроен света, в следствие на което траките са посрещали края като че ли … не е края.
Но дали смъртта е повод за радост или тъга е без значение, когато си безсмъртен, а аз познавам един такъв човек.
-
“Никой не е вечен, но онова, което оставяме след себе си, ни прави вечни за другите.” - стр. 262
Както казах баба ми почина когато бях на 7. Тя беше на 56 години. Имам някои спомени с нея за мое щастие. Помня как се погрижи за мен, когато с брат ми ѝ бяхме на гости и аз паднах и си спуках устната. Помня питката със спанак, която ми направи след като ме залепиха в болницата и малките хапки, които ми подаваше, докато си седяхме в кухнята. Помня покемоните, които ни направи собственоръчно.
Помня и как ни пееше вечер. Има една детска песничка, в която се пее за Борко и тя до ден днешен си е “моята” песен.
Оттогава са минали 20 години, но аз продължавам да мисля за баба. Не само аз. Нейният образ е жив за цялото ни семейство. Братовчедка ми Жени, кръстена на баба Жани, се роди след смъртта ѝ, но и тя плаче когато говорим за нея. Тя я познава от разказите на майка ми и на леля ми.
Баба е искала да учи изобразително изкуство още от малка, но родителите ѝ не позволили. Вместо това тя станала математичка и до пенсионирането си работила като учителка по математика. Свидетелство за яркостта на нейната личност е, че и до ден днешен срещаме нейни колеги и познати, които като разберат, че сме внуци, дъщери или роднини на Жана, говорят за това какъв прекрасен човек е била.
През всичките години като учителка баба ми запазила страстта си към изкуството и когато била на 49 започнала да рисува с маслени бои. Напълно самоука, тя успяла да развие таланта си и да нарисува стотина картини, които продължават да ме впечатляват. И тук не говоря като нейн внук, а като човек, на когото родителите му позволиха да учи изобразително изкуство и сега притежава свидетелство за професия художник. Живописта на баба ми, която не е получила и един урок по рисуване е по-добра от моята след 5 години професионално образование. Представям си до какви висоти е щяла да достигне, ако не си бе отишла безвреме. Представям си как щях да се връщам от училище, да ѝ разказвам какво съм научил и тя така най-после да получи образованието по изящни изкуства, за което е мечтала.
Докато записвам този подкаст седя в стая, в която има окачени три нейни картини. Има и една нейна снимка, която двугодишната ми племенница сочи и казва “Баба Жани”. За това си признавам, че аз нося отговорност.
Така, баба ми продължава да присъства в нашите животи и да е позната на новите попълнения в рода. А аз се смятам за голям късметлия, защото винаги когато поискам, мога да я чуя как казва моето име. Сякаш наистина е тук и ми говори: “Борко, Борко…”
[песен]
“Борко, внимавай зорко /
не се излагай като спортист, футбулист /2
Време е, часът е 5, ще започне мача,
по стената без билет, Борко се покача
Борко, внимавай зорко, не се излагай /
като спортист футбулист…” /2
Благодаря, че бяхте с мен, Борислав Николов, Борко. Споделете този епизод с близък човек, който ще го оцени.
На най-големите фенове препоръчвам да посетят literaturenkaleidoskop.com, където може да се запишете да получавате бъдещите епизоди направо в електронната си поща. Освен това, там има и други неща, които може да са ви интересни.
До следващия път!
Ами, ако умреш днес?